Как НЕ си купих дънки

От мен да знаете, дънки не се купуват лесно. Кройка, цветове, материя – направо да се изгубиш в магазина. Но това е най-малкият проблем. Продавачките са причината от години да НЕ си купувам дънки или ако съм решила да си купя, да ходя в магазин, където познавам човека и знам, че ще ме обслужи качествено.

Преди две години с майка ми се шляехме безцелно из централната част на Русе, когато на една витрина видях с големи букви НАМАЛЕНИЕ 50%. Всяка жена би разбрала защо се втурнах, пък и имах нужда от нови дънки. Вътре ме посрещна нацупена продавачка, която ме изгледа сякаш съм престъпник, който ей сега ще й изнесе стоката. Харесах си два модела дънки и я помолих за номер – отегчената физиономия отсреща я игнорирах, защото намаление има, сигурно вече е изнервена. Извади един чифт, който бил последен, но според нея нямало да ми стане. Ади ся, ще ме плакне без накисване… Окупирах съблекалнята, за да се убедя, че дънките не само няма да ми станат, ами и до коленете не мога да ги вдигна. Питах я мило дали в магазина има дънки, които биха ми станали, без оглед на цвят и модел и получих отговор ТЦ.

В следващия магазин нямаше намаление, но така и така бях решила да си купя дънки точно този ден, атакувах. Вътре имаше не една, а цели две продавачки. И двете мляскаха дъвки в такт с радиото. „Кажети?“* Изстрелвам: дънки търся, тъмносини, да са с нормална талия и ако може да не са стеснени в крачолите, мерси! Едната ме огледа така, както доктор оглежда пациент и отсече, че моето номерче го нямат в момента, ама да проверя следващата седмица. Другата (явно по-отраканата), ми предложи дънки за бременни (о.О) Явно усетила погледа, се оправда, че нали съм търсила с дълбока талия, то само това било вариантче – не знам защо говорят винаги на умалително, ама това и те едва ли знаят.

С майка ми не се отчаяхме, дори напротив – влязохме в още един магазин. Вътре последва изненада – продавачката четеше книга!!! Идеше ми да я прегърна и нацелувам… докато не обърна книгата с корицата нагоре. Четеше някакъв розов роман. Нищо де, аз пак си казах за какво съм дошла, тя ме разведе из магазина и отбелязахме няколко чифта. За разлика от предишните магазини,  момичето стоя до съблекалнята. Като дънките ми бяха тесни, ме успокояваше, че ще се отпуснат. Като ми бяха широки – че ще се стеснят след прането. Изобщо, купуваш някакви си там дънки и каквито ги поискаш, такива стават магически! Подхвърлих нещо шеговито по въпроса, на което мацето ми се тросна, че явно съм нестандартна телом. Все едно всички жени по улиците са с малки дупета и талии, само аз влача тлъст задник. Тук майка ми се намеси, че вече й е писнало и ако няма да купувам нищо, да си ходим.

Миналата година преживях горе-долу същото. Тази пролет пак. Карам си със старите дънки, гледам да не ги клепам много, пък колкото изкарат. Разбира се, има го варианта да отслабна с 20 кг, за да се напъхам в стандартните размери, които предлагат в магазините (ала анорексична тийнейджърка), ама аз пък си харесвам задните части и някак си не искам да се разделям с тях. Нещо като трейд марк са ми…

От известно време не ходя по магазините, изнервям се на снизходителните погледи и отегчените от живота физиономии. Ясно, че момичетата не са учили да стават „продавачки“. Много от тях сигурно имат „вишу“, ама аз нямам вина за това, че работата им е такава. Един съвет: ако сте вежливи, усмихнати и търпеливи, може да продадете всичко – от тесни дънки до широк сутиен. И клиентът доволен, и вие спокойни.

*по русенски

Публикувано в Life as it is.. | С етикет , , , , , , , , , , , , , | 5 коментара

Добър ден, довиждане!

Напоследък забелязвам колко малко хора поздравяват първи. Сякаш ги е страх, че няма да получат отговор или ще ги изгледат странно… Да поздравиш не е признак само на добра култура – за мен това е нещо съвсем естествено, като да покажеш, че си забелязал нечие присъствие. Да пожелаеш приятен ден пък е много хубав начин да приключиш разговора. Обаче все по-често ми се набива в очите липсата на това отношение…

Защо е така? Защо в Румъния, където уж хората са близки по манталитет до нашия, поздравяват учтиво? Защо в Англия непознати хора ми казват „Здравей“, докато се разхождам в парка? Аз отказвам да повярвам, че сме невъзпитан народ.

Ето пример – влиза клиент в офиса, стои и ме гледа, сякаш аз владея Силата и телепатия наведнъж и знам за какво е дошъл. Като кажа „Добър ден!“ направо се стряска и едва тогава започва да обяснява. Направих си експеримент и преброих колко от тези, които идват в офиса, поздравяват първи. Резултатът – 10:2 за мен. За „довиждане“ не смея и да мечтая – вратата се затваря и осемте, дето не казват „Добър ден“ си заминават по живо, по здраво.

Да речем, че в мен е проблемът – може пък да не ги предразполагам хората. Усмивката уж помагала. Вчера се усмихвах нарочно на абсолютно всеки – същата работа. Даже един ме попита защо съм толкова весела…

В ролята на клиент виждам същото. В банката, където ми взимат парите и ми свалят кожата, заедно с прилежащата мазнина, ме гледат сериозни физиономии, които на моя поздрав казват сухо „Лична карта!“ и минават по въпроса. Предполагам са изключително заети и натоварени, за да губят време в поздрави. В заведение (с малки изключения) шансът да ти се усмихнат и поздравят, клони към нула. Обикновено разговорът протича така: пристига девойката, изпълнена с досада, с уста на черта казва „За вас?“ и като приеме поръчката, се понася със същата досада към бара. В повечето случаи дори не ми дават шанс да поздравя, защото ми обръщат гръб.

Да не говорим за държавните учреждения, където щеш-не щеш, си чакаш реда и разчиташ на благоволението на сърдита лелка, скрита зад гишето. Сякаш има някакъв принцип да гледат на хората отвисоко и с пренебрежение, защото все някой ден допираш до техните услуги. Последният път в Данъчното на излизане чух  „Тя тая май не е българка“, щото явно е признак на чуждестранно възпитание да поздравиш на влизане и на излизане.

Не че това наранява крехката ми душа, ама не ме кефи. Не искам да ме питат за здравословното ми състояние, камо ли за финансовото. Искам просто да са учтиви към човек, който е учтив към тях.

Пък старите хора са го казали – Каквото повикало, такова се обадило… сега остава начумерените и сърдити индивиди да се повлияят от усмихнатите такива. Иначе става лошо, много лошо.

С пожелание за приятен ден, че идва клиент…

Публикувано в Daily shit | С етикет , , , , , , , , , | 3 коментара

6 признака, че не ставате за шофьор

Напълно наясно съм, че с този текст ще засегна голяма част от дамската аудитория. Успокойте се, дами! Има и мъже, които ще се разпознаят…

1. Не различавате посоките – за много жени ляво и дясно са много абстрактно понятие. В една тема за шофьорките попаднах на мнения, които буквално ме накараха да се срамувам, че имам книжка:

Аз пък за посоките си проверявам от коя страна ми е сърцето /мислено, де/, после преговарям биологията – дали съответно то  е от ляво или от дясно.

Аз си присвивам пръстите като да хвана молив, съответно това ми е дясната ръка.

Като бях малка майка ми ме караше да си погледна ръцете (имах бенка на средния пръст на лявата ръка) и да запомня че бенката е отляво.

Представям си какво се случва на кръстовището – проверка на анатомията, справка с ръката, която държи молива и преглед на бенките. Изумена съм, че толкова много жени изпитват затруднение с посоките и сега започвам да разбирам защо мъжете ни се подиграват. Мамка му – ляво е наляво, дясно е надясно! Предполагам, би било чудесно производителите на коли да сложат картинки „ляво“ и „дясно“ плюс съответните стрелкички отпред на стъклото за ориентир.

2. Дълго и нескопосано паркиране – това също е запазена марка на женското съсловие. Ставала съм свидетел на безумно паркиране в рамките на 15 минути, като резултатът беше: една гума на тротоара, една във въздуха и две на платното; разстоянието до колата отзад беше почти метър, а бронята допираше тази отпред. Паркирането всъщност е лесно, стига да има кой да ти го обясни. В момента, в който усетиш, че се замисляш, потиш и влагаш много усилия, трябва да ти светне лампичката, че нещо не е наред и е време да поправиш това неумение.

3. Това под капака на колата е пълна мистерия. Имах приятелка, която се радваше като малко дете на дъжда, за да й измие прозорците на колата. Милата, не знаеше къде се сипва течност за чистачки, а я беше срам да пита някой мъж. Никой няма да тръгне да ви изпитва на „Устройство на автомобила“, но е хубаво да знаете основните неща.

4. На бензиностанция сте като изгубено куче – подвита опашка, големи и молещи очи. Бивша колежка спираше да си кара колата, докато съпругът й не напълнеше резервоара. Това си беше неписано правило, защото я беше страх, че няма да се справи на бензиностанцията. Ето как стоят нещата – колонките са ясно обозначени, а на таблото има картинка на бензиноколонка, която може да не сте забелязали до този момент и до нея е стрелкичка, обозначаваща от коя страна се намира резервоарът (за справка кое е ляво и дясно – точка едно). Ако толкова ви е страх, помолете някой служител да ви помогне. Обикновено са услужливи, смеят ви се чак като си тръгнете от бензиностанцията.

5. Шофирате бавно. Изключително бавно. С 20 км/ч, защото така е по-безопасно. Да, ама не е. Спазвайте ограниченията и не пускайте колата по инерция – това изнервя останалите шофьори и е предпоставка за ПТП, защото все някой от колоната зад вас ще се изкуши да изпревари неправилно. В час пик бъдете наясно накъде ще завивате (точка 1) и кой маршрут ще използвате, за да реагирате бързо и чевръсто. Няма нищо по-лошо от муден и неориентиран шофьор.

6. Изпитвате паника и ужас. Чертаете маршрути от предната вечер. Тръгвате по-рано за работа с час и половина, за да намерите място за паркиране и да избегете трафика. Държите в колата 3 чифта гуменки, с които шофирате и са съобразени с тоалетите ви. Това НЕ е нормално. Шофирането не би трябвало да носи негативни емоции и да предизвиква драми. Колкото до обувките – разбирам, че всичко е заради съединителя (това дяволско изобретение), но добрият шофьор се справя и с токчета, и с джапанки. (Оправдавам преобуването преди шофиране единствено при наличието на обувки с дебели платформи).

В заключение искам да си призная, че и аз съм правила глупости – карала съм на ръчна (да, да, малоумна съм), блъскала съм колата на баща ми в контейнер, паркирала съм през 3 улици на четвъртата, за да не се налага да карам назад… Има и една бензиностанция, където повече няма да отида от срам… Важното е, че е имало кой да ме научи и да превърне за мен шофирането в удоволствие, а не мъчение. Ако все пак се разпознаете в повече от 3 точки, бъдете добри и не тормозете останалите участници в движението, а в колата сядайте в дясно (не където е сърцето, от другата страна).

И едно клипче по темата: http://www.youtube.com/watch?v=SOZfipHcs4E

И още едно: http://www.youtube.com/watch?v=D_Q-fWZpkgs&feature=related

Публикувано в Life as it is.. | С етикет , , , , , , , , , , , , | 5 коментара

Форумски проблеми

По принцип не съм любителка на форумите. В bg-mamma имам регистрация от 2006 година и в началото пишех сравнително редовно, в последствие започнах да се дразня на форумските жаргони и в крайна сметка почти спрях да участвам писмено. Сега само воайорствам и се кикотя на бисерите на някои потребителки.

Днес на мушка е потребителката tonita84. По името съдя, че е родена през 1984 година или една година след мен. Нямаше да знам за съществуването й, ако не беше темата „бльснахме куче с колата“ Вярно, че никой не ме е принуждавал да я отварям, но вътрешно бях убедена, че потребителката се разкайва и дълбоко страда за това, че е блъснала животинката. С потрес прочетох неграмотното мнение, в което се поставя акцент на това, че колата е с изтекло каско. Не съм изчела цялата тема, защото нещо ме загложди и кликнах на името на потребителката, за да се запозная с мненията й.

Оказа се, че нея я тревожат няколко проблема. Ето какво пише Тони по темата „Проблем с чорапи“:

мили помогайте имам следния проблем на работа по цял ден когато съм с памучни чорапи нямам проблеми сложа ли силиконови прозрачни независимо на коя фирма след работа като се събуя е нешто страшно спарени и силна миризма досега не съм имала подобен проблем имали някои с подобен случай и как го е решил    благодаря

Прочитам и си задавам въпроса – Кой работодател е наел Тони на работа, защото съдейки по правописа, не бива да й дават да се изявява в писмен вид. Има ли училище, където НЕ преподават урока за препинателните знаци? Като тръгна да чета на глас, направо оставам без въздух и се затруднявам. Напълно сигурна съм, че и първолак не би писал толкова неграмотно. По проблема на Тони – близко до ума е, че изкуствената материя запарва, да си купи памучни чорапи.

Минавам на следващото мнение:

дайте съвет за ефикасен и сигурен капан за мишки и как се процедира с него

Значи проблем с мишоците. Отговарят й. Тя после пуска нова тема: хванахме плъх в капана. Там пише

преди време ви попитах за ефикасен капан една позната ми даде капан който е тип клетка и го заложихме сега сме само двете с братовчетката ми и се хвана плъх ватре и е жив какво да правим сега

Потребителка й отговаря шеговито: „Нямате ли барбекю?“, на което Тонита84 уточнява: „имаме скара но честно сега не ми е до шеги“… Поне е спазила правилото във форума – да пишеш по темата и да отговаряш учтиво на другите мнения. В крайна сметка не е писала какво е станало с плъха, подозирам, че с братовчедката са пищели обезумели в кръг около капана, докато не се е намесил човек със здрав разум.

Следващото, което е написала, гласи следното:

от доста време ми се иска пробвам да накарам мъжът ми да свърши докато спи  някой имали който е пробвал по бързо ли свършва и ако има някой нека сподели как го е направила

Какво точно трябва да свърши клетият мъж? Да свърши с хъркането? Да свърши с мърморенето? Може би да свърши жизнения си път (не дай, Боже)? Липсата на пунктуация води и до следния въпрос – „да свърши докато спи  някой“ или „да свърши, докато спи“. Добре, че се е намесил администратор и е секнал напъните на Тони да свърши мъжа си, просто не искам да изпада в подробности по тази тема.

И да се върна на мнението, което ме накара да се задълбая из профила на Тонита84 – там пише следното:

милички на някои случвало ли ви се е да бльснете с колата животно преди малко с моята приателка бласнахме едно голямо куче колата такмо и истече каското и сега маи няма кои да поеме щетите застраховката дали ще поеме защото бронята се счупи много

Като виден природолюбител, след като видях заглавието, наивно си помислих, че потребителката ще се разкайва за нещастието и ще пита как се преживява тази драма. Но не би. Тя е изключително практична млада дама, която след признанието, че е блъснала голямо куче, минава директно към проблема с иСтеклото каско. Изключително неприятна случка. Това е то несправедлив живот. Караш си ти колата, припяваш на Ники Минаж, кефиш се на новия си лак за нокти с цвят пепел от корали, правите си балончета от дъвка с приятелката и изведнъж – БААААМ! Някакво голямо куче ти огъва бронята. След публикуването на темата, тя изчезва и явно само чете. А възможно ли е всичко да е шега и да се сондира общественото мнение по болезнената тема за бездомните кучета?

Какъвто и да е случаят, искам да се обърна към потребителката: Мила Тони! Ако някога се натъкнеш на моя блог – не се сърди! Благодаря ти, че ми даде материал за писане. Колкото до тона, изцяло шеговит е. Приятелски съвет – върни се в началното училище, помоли някой да ти обясни как се използват препинателните знаци; купи си правописен речник и най-вече – не започвай такива безумни теми във форум, нищо, че е женски… Пък аз ще продължавам да ровичкам там, ще намирам екземпляри като теб и ще си осигурявам материал за още много публикации 🙂

Публикувано в Life as it is.. | С етикет , , , , , , , , , , , , , , | 3 коментара

Девойко, мари хубава…

За тези, които буквално са приели заглавието – има нишка на ирония. Ето за какво става въпрос:

http://fishki.net/comment.php?id=106616

След посещение на страницата трябва да се уточни, че терминът „девойка“ може да отпадне. „Хубава“ – също.

Все пак, за да не правя прибързани заключения, ми се прииска да намеря нещо хубаво в снимките. Разгледах ги една по една много внимателно. Какво се открои:

1. Дълга коса. Където не е стигнал материалът, са използвали помощ от изкуствено естество. Това в никакъв случай не е осъдително. В българския фолклор самодивите са с дълги до нозете коси, защо да укоряваме съвременните „самодиви“?

2. Слънчеви очила, по възможност скрили голяма част от лицето. Не съм офталмолог, но смея да твърдя, че това може да се дължи на очни проблеми. Едно възпаление на очите, освен че се лекува с капки, изисква носенето на слънчеви очила, за да се успокоят зрителните органи.

3. Снимките самоснимачки преобладават. Сега, сложете си ръка на сърцето (в ляво) и си признайте колко пъти сте молили майка си да ви снима по комбинезон в предизвикателна поза? Николко, нали? Много по-лесно е вместо да береш срам, сам да се нащракаш. Това има още едно преимущество: от снимките лесно може да си направите критична самооценка, да пробвате различни пози, да намерите правилния ъгъл и най-доброто осветление.

4. Снимки по бельо/оскъдни дрехи. Вярно е, че облеклото е стил „магистрална жрица“, но кой пък е казал, че всъщност девойките не са такива? Къде пише, че са ученички? Напълно вероятно е да са работещи на улицата и това да им е служебното облекло. Ако е така, бих казала, че са доста скромни откъм гардероб.

5. Снимки в тоалетната. Честно казано, не си спомням да съм се снимала в помещението, където извършвам физиологичните си нужди (но пък и не съм критерий). Представям си как се получават тези снимки – момичето много иска да се снима в „служебното“ магистрално облекло, но в същото време майката природа дава зор. За да съчетае посещението на тоалетната с фотосесията, тя я осъществява директно във WCто. Колко практично! Адмирирам такива смели хрумвания като покатерване на мивката – изисква се ловкост, техничност и доза кураж това под теб да не се счупи.

6. Снимки в кухнята. Дааааа, и такива има. Тук вече гладът си казва тежката дума. Искаш да се снимаш, но ти пристъргва и за по-лесно се щракваш до хладилника, като за удобство го прикрепяш. Така хем усещаш студената му повърхност, хем мислено знаеш какво ще изконсумираш и ти е доста по-спокойно.

7. Групови снимки. Задължително с физиономии и нацупени джуки. Аз приветствам груповите снимки – от тях лъха приятелска атмосфера, усеща се сплотяване и женски дух. Не върви всички да се „наджукят“ и някоя да се отцепи – един вид се демонстрира солидарност към екипа. Това ако не е хубаво, здраве му кажи!

От всички снимки в руския сайт, си харесах една, която моментално ме грабна и ми е супер фаворит: http://ru.fishki.net/picsw/022012/07/post/glamur/glamur-0013.jpg

Може да е нахално, но искам да знам – тези момичета родители имат ли изобщо? И ако имат, къде са? Не виждат ли в какво се превръща отрочето им? Не ги ли притеснява това? Спят ли спокойно, като дъщеря им излезе с магистралното облекло на дискотека? Ей такива въпроси ме мъчат мен и отговор все още не съм получила…

Публикувано в Life as it is.. | С етикет , , , , , , , , , , , , | 8 коментара

Клиентски бисери – част 1

Сигурна съм, че рубриката „Клиентски бисери“ ще има голям успех, понеже всеки ден имам поне по един екземпляр, който заслужава да бъде увековечен. Ето печелившият от днес:

Разговор с клиент по телефона (един от многото смислени разговори):

– Митко съм, виж ся, искам да купя онова… (кой е Митко, за какво се бори и какво иска да купи?!?)

– Какво искате? – вежливо питам аз.

– Абе онова, дето е до това на трактора.

– Може ли малко по-конкретно?

– Мъже там няма ли?

– Намират се…

– Дай да говоря с колегата, явно нищо не разбираш! – зле прикрито недоволство.

Колегата пуфти, вдига телефона и възкликва „Аааааа, онова ли-и-и? Да, имаме, няма проблем, ела да вземеш!“

Сега тръпна в очакване да видя какво е „онова“, дето е до „това“ и даже може да си го снимам за спомен…

Публикувано в Daily shit | С етикет , , , , | 5 коментара

Фейсбук култура

От деца ни учат какво е редно и какво не е. В дома наблягат на възпитанието и обноските, в училище – на знанията и общата култура. Кой обаче ни учи как да се държим в социалните мрежи? Никой. Сами изграждаме образа си там и носим отговорност за нещата, които публикуваме. За да не стигаме до ситуация, в която все едно сме се оригнали шумно на обществено място, ето какво не е препоръчително да се мъдри в профила ви:

  • Късметчета – по принцип съм човек, който се радва на свитъците до чашата с кафе, въпреки че не отдавам такова значение на написаното. Единственото време, по което си прибирам късмета в портмонето, е от новогодишната баница. Хубаво е да споделите с приятели надеждите и желанията си, но не и всеки ден, по 10 пъти. Ако случайно сте станали „жертва“ на приложението, много лесно се оправят настройките от „настройки на сигурността“ (privacy settings).
  • Джезве – там дразнещото е не толкова, че някой си гледа виртуално на кафе, а снимката на някакво озъбено създание, което стряска само с вида си. Всъщност, това беше едно от първите приложения, които скрих. Същото се отнася и за Врачка, Фрази, Съновник, Хороскоп и прочие.
  • Кама сутра / Сексолог / Секс късмети – това, че имате фантазии и предпочитания в секса, изобщо не е осъдително. Притеснителното е, че стават достояние на приятелите ви. Ако са от противоположния пол, може да имате успех като им привлечете вниманието. В противен случай излиза, че ви се иска отчаяно много и очаквате от аудиторията някакви действия. Има и друг вариант – че правите намеци на някой от фейсбук приятелите ви. Ако е така, направете всичко възможно да е в прав текст, без да се налага останалите да се подсмихват на напъните ви.
  • Писане на шльокавица – този феномен така и не го разбирам, при положение, че всеки може да си изтегли българските настройки (keyboard layout) и да пише на кирилица. Изключително тъпо се получава, като искаш да напишеш „putevoditel“, „put kam grada“ ili „kurski trud“… Тук се сещам за малоумна табела в соц.годините – „Patya v remont“ или просто „Пътят в ремонт“. Единственото нещо, което според мен оправдава използването на латински букви, е прикриване на лош правопис. И все пак, не винаги се получава. Тук включвам и писането на шльокавица, но с малки и големи букви – kOiTo Me HaReSvA dA mI pI6E. На мен свят ми се зави, докато натискам shift-a, не знам другите как се справят толкова виртуозно…
  • Статуси в картинки – в началото е забавно, после става досадно и евентуално си спечелваш привилегията да те скрият от новините (news feed-а).
  • Снимки самоснимачки – голяма част от хората имат такива снимки. Хубаво е обаче да се спазва границата и да не са повече от една-две. Още по-хубаво е, ако не са в тоалетната, кухнята или коридора. Бидето, плочките, бойлера, кошчето, микровълновата или закачалката не са интересен фон за снимка.
  • Неграмотни коментари/статуси – вече неграмотните коментари не правят такова впечатление, както грамотните. И все пак – дума в множествено число не завършва никога на Й, а на И. Хората не съжЕляват, а съжАляват. „Дали“ е една дума, а „може ли“ са две. За пълния и краткия член няма смисъл да говоря, малцина са тези, които знаят правилото.

Понеже съм сигурна, че почти всеки ще се идентифицира с част от изброените примери – няма правила и всеки сам избира по какъв начин ще се представя в онлайн пространството. Все пак, необходима е култура и в този вид общуване, защото образът, който оставяте за тези, които не ви познават добре, ще е този, който виждат от профила ви. А не е хубаво да се излагате зорлем, нали?

Публикувано в Life as it is.. | С етикет , , , , , , , , , , , | 10 коментара

Риби-папагали

Днес стигнах до два извода – че напълно оглушавам, когато не съм с вързана коса и че не мога да обяснявам добре. Как стигнах до това заключение ли? В магазина.

Бодро влизам и питам: Храна за рибки имате ли? Имали. Супер, искам храна за риби-папагали! Продавачът ме гледа странно и преценява изречението – ама за риби или за папагали? Абе, за риби-папагали, отговарям аз и се усмихвам в очакване да се плесне по челото и да извади пакетчето. „Ама, моля ви се, последно за риби или за папагали търсите храна?“ Обяснявам бавно и напоително, че това е порода риби и дори с ръце описвам големината им. Усещам как с него топим леда и нещо в главата му щрака. „Ааааа, това са вид ГЛАДНИ рибки!!!“ Оооооо, господине… представа си нямате, те винаги са гладни! Тишина, ама от онази, дето с нож се реже. Отзад кикот. Отпред – тъп поглед. „Мила госпожо, казах ЗЛАТНИ рибки!“ и пляс – пакетче храна за въпросните риби. Ами не, дребна им е храната, те са с голяма уста. Накрая взех храна за костенурки, нея много я обичат гадините.

Чудя се ако ми се наложи да купя храна за рибата-лисица какво ще ми извади…и изобщо – кой ги кръщава рибите с тези имена?!?

За тези, които не са чували за риби-папагали: инфо

Публикувано в Daily shit | С етикет , , , , | Вашият коментар

Работно…

Явно днес ми е ден за размисъл. Ама не размисъл за кого да си пусна гласа на изборите, а за това какво се случва с моя живот. Това всичкото не е в следствие на медитация – постигнато е изцяло в процеса на работа. Труд, напрежение, бъхтиш се… и като се прибереш вкъщи, осъзнаваш, че няма особен смисъл. Утре пак ще е същото, проблемите не свършват, винаги ще се намери нещо, което да ти вдигне кръвното и прочие. И докато си лежах в леглото, загледала тавана, започнах да си припомням каква исках да стана като порасна.

Първо, много исках да бъда говорителка по телевизията. Не знам кое толкова ме е впечатлявало от телевизор „Юность“, но буквално занемявах. Дори репетирах с вестник „Работническо дело“ и четях всяка една статия много концентрирано. За ужас на родителите ми, питах какво означава БКП, ЦК и други трибуквени думи. Скоро ми бяха казали, че все още не съм си изговорила говоренето (това касае най-вече бъдещия ми съпруг).

След като размислих за професията „говорителка“, се насочих към нещо далеч по-интересно, а именно ветеринарната медицина. Имах планове да лекувам всички животни (нещо като доктор Дулитъл) и да си имам малка зоологическа градина. Всички мои мечти бяха попарени, след като баба ми много описателно каза къде трябва да бръкна на кравата, за да изродя теленцето.

В съзнателната си възраст се насочих към хуманната медицина, подтикната от сериала „Спешно отделение“ и по-специално от доктор Рос (Джордж Клуни). Изчетох сума ти учебници (подсигурени от братовчед хирург), интересувах се живо от човешкото тяло и обожавах предмета Биология в училище. Е, за съжаление, се налага да разбираш нещо и от химия, ако си твърдо решен да влезеш специалност Медицина. А химията не само не ми беше страст, просто ме отвращаваше и съответно не учех. Нито уравнение можех да изравня, нито да нарисувам органично съединение. Сигурна съм, че ако сега се хвана да чета, ще схвана за какво иде реч, но 4 години в училище странях от този предмет. Омразата ми към химията ме отказа веднъж завинаги от медицината.

Сега имам образование, което ми дава възможност да работя в много сфери. Дето се вика, от много неща разбирам, опит имам, стаж – също. И адски много се изнервям, когато съм принудена да търпя хора, които не могат името да си напишат правилно, но имат претенции и се държат наставнически. Те не ме познават. Не знаят какво съм работила преди. Не знаят какъв човек съм. Виждат в мен момичето, което ще им напише фактурата и ще им даде договора, като междувременно спокойно и с усмивка обясни къде точно да се подпишат.

Е, в такива моменти ми се приисква да бях станала лекар. Да си бях седнала на задника, да уча по химия, да имам повече самодисциплина. Тези хора щяха да ме гледат по друг начин. Щяха да ми говорят по-мило и да ме уважават повече – заради професията, не заради мен самата. Защото пак нямаше да ме познават що за човек съм.

Обмислям идеята някой ден да отида в офиса със стетоскоп и престилка. Ама не от онези порнографските, дето едвам ти прикриват дупето. Надали ще има желания ефект, но поне ще си начеша крастата да бъда медицински работник за един ден. А ако някой междувременно страда от високо кръвно – да заповяда да му го премеря, рецепти все още не издавам, някой ден може и това да стане.

Публикувано в Life as it is.. | С етикет , , , , , , , , , | 1 коментар

Клинът! Отново…

Стоя си днес на работа, върша си ежедневните задачки и мърморя, дето пак вали сняг. Вратата се отваря и влиза кой – лелката, дето ми продаде чудодейния клин за отслабване (който е чел първа и втора част, ще се сети. Който не е – да чете: https://stoyandzhova.wordpress.com/2011/11/23/az-i-klina-chast-pyrva/ Лелката още от вратата се хилна и ме пита дали я помня. Е, помня я, може ли да я забрави човек. И се започна следният диалог (Аз – А; Лелята – Л):

Лелята: Ооооо, как сте?
Аз: Как съм, според вас?
Л: Олеле, много сте отслабнала!!!
А: Дръжки! – и я гледам изпод вежди.
Л: Така като гледам, вече сте за по-малкия номер!
А: Абе, жено, аз по-големия номер разпорих, ти искаш по-малък да ми даваш… Аз пръста на крака няма да мога да си напъхам!
Лелята обаче ентусиазирана, чак се задъхва:
Л: Сега има много хубави промоции на чорапогащи – не се късат, не се мачкат…
А: … не се обуват…
Л: И ластични колани предлагаме!
А: Ами не, мерси!
Л: Вие явно от дрехите не се интересувате (оглежда ме от горе до долу)… Обаче за Осми март имаме страхотна промоция на шейкъри!
А: Не, имам си у нас.
Л: Ама такъв нямате, на супер цена!
А: Не, не се интересувам.
Л: А колежката ви? Дето си купи чорапогащник?
А: Тя беше бременна, сега е в майчинство.
Л: А кога ще се върне, имам като за нея чудни колани за свиване на корема.
А: След 2 години, ама заповядайте.
 

Лелката поседя, почеса се… Явно осъзна, че при наличието на един индивид от женски род в офиса, който НЕ желае клин, чорапогащник или шейкър (каква е взаимовръзката между трите, все още нямам идея), ще удари на камък. Докато не започнат да произвеждат термо-слипове, анти-перспирантен потник и чорапи, които не се вмирисват, мъжката част няма да прояви интерес.

Публикувано в Life as it is.. | С етикет , , , , , , , , | 2 коментара